Нели помогни - Новини: НА МАЙКА ДОМИНИКА

Управление

Кой е на линия

· Гости: 3

· Потребители: 0

· Брой потребители: 18,559
· Най-нов: AiliverademoB

Нови статии

Теми във форума

Нови теми
· питане
· Problem with activation
· dete s DCP
· Димитровден
· Моята исто...
Най-активни теми
Няма създадени теми


НА МАЙКА ДОМИНИКА

МАЙКА ДОМИНИКА

Много болка и много страдание има в този живот.
Чуваме отвсякъде. И едва ли има някой, на когото да не му стане мъчно, та била и чужда да е тази болка и беда.
А толкова бързо животът преминава. И се питам, дали и малкото радост, която ни се дава, и нея отминаваме така, че да не й се възрадваме от душа.
Когато си млад и здрав, по-лесно понасяш несгодите. Но когато старостта е дошла и когато в цял живот си събирал и градил изпълнен с мечти?… И в един миг всчико рухва… Тежка болест! И трябва всичко да дадеш, за да търсиш лек и спасение.
Градим материалното, макар да знаем всички, че си отиваме от този свят без нищо да вземем. Какво щастие и радостт съм виждала в очите на монаха - макар да няма собствен дом, а само броеничката, библията и общението с Бога.

За една монахиня искам да ви разкажа, отдала седемдесет и пет години в служба на Бога в един манастир, високо в планината. Без ток, без вода доскоро, но винаги готова да те приласкае и утеши.
Отскоро тя е горе при Бога, на небето. Затова си позволявам да напиша за светостта на този храм и за онези мигове, които съм преживяла до Майка Доминика.
Поклон, Майчице, и ми прости, че си позволявам да разкажа и на другите за твоята доброта, за твоите молитви с които ми помагаше, когато съм имала нужда.
Благодаря ти, че моето страдание беше по-малко, когато го споделях с тебе. Бързо се справях с всичо, щом и ти се помолеше за мен.

Ден пролетен. Отвскякъде нацъфтяли дървета и храсти. Птичките прехвърчат и чуруликат си нещо. Стръмен път, неравен и кален. Полека вървя, за да дочувам божиите думи:
- Напред върви! Свий на ляво… Не се плаши от потока, ще го прескочиш! Върви!
…И изумлението да видиш Храм Божи, с три кубета, блестящи от разноцветните стъкла, с кривнала се настрани порта голяма и една малка, подканяща те да влезеш… Две старици… Едната в черни одежди, монахиня… Другата мъничка и приведена до нея. А монахинята, като свещичка права и слабичка. Протегна ръка, която аз целунах. Паднах на колене и заплаках.
- Стани! Ела да влезем, - каза тя - че мокра е земята. Вътре ще ми разкажеш коя си и какво те води тук при нас. И как така сама? Досега не съм те виждала. Не те познавам, ама знаех, че идваш. Затова те посрещам!
Хлипайки още, аз й разказах за моята болка, за загубата на милото ми братче, за това, че Господ стори чудо с мен и ето сега ме доведе и до това свято място.
Влязохме в магерницата. Малко мрачно беше… И там в дъното съзрях още една жена. Това бе старата монахиня, болна от болест и от старост. Затова не става. На голямата печка къкреше нещо много вкусно. И толкова чисто бе наоколо, че чак се изумих.
Много време продължи моят разказ. Чак до вечерната служба. Майка Доминика ме заведе в черквата и прочете вечернята молитва. Храмът се осветяваше само от нашите свещичкии и кандилцето. Имаше колони и скеле за реставрация, но всичко беше толкова величествено, че моите сълзи не спираха да извират от очите ми.
Тази вечер преспах при тях. Събуждайки се, видях запалената свещичка и Майка Доминика да се моли. Разбрах, че тези молитви са за мен.
Благодаря ти Майко! Как ли щях да живея по-нататък, ако Господ не ме бе довел до тук. Когато си тръгнах на другия ден, аз бях с олекнало сърце и сякаш премита от болката и страданието, което имах. От този ден аз започнах да ходя често и да помагам с каквото мога. Поне хляб и провизии носех. За което те все ме коряха да не се притеснявам, защото те карат с каквото имат - картофки от градината, гъби колкото щеш в планината. От всичко, което си произведат в градината има и за тях, пък и за онези, които дойдат закъсали по пътя.
Заради тази спонтанна обич към тези святи жени, често предизвиквах гнева на Дявола.

Ще разкажа и на вас някои от тези мои преживелици.
Ходейки по планината и с напътствията на Господ, намерих една кал, която можеше да ми помага в лечението. Споделих с приятели и накрая на месец май рано сутринта тръгнахме за манастира. В София грееше слънце и беше приятно, но какво беше изумлението ни, когато започнахме да се изкачваме по високото! Беше навалял доста сняг, а дърветата вече с листа и цвят, се бяха навели под тежестта му. Едната кола загря и всички спряхме. Шофьорът веднага отви капачката на радиатора (макар и да беше с голям опит и отдавна зад волана). Водата избликна като фонтан. Беше толкова вряла, че попари надвесените клони. Нас също заля, но най-много - него. Аз се притесних много, но като ги погледнах от близо, никой не беше изгорен, макар и да бяхме напръскани по лицата от врялата вода. Наляхме вода от поточето и продължихме.
Малко след това премеждие, другата кола удари камък. Проби се картера и маслото изтече. Не смеех да кажа нищо, но и упреци не чух от никого. Оставихме я и продължихме пеш. Не се обадихме на монахините. Аз бях предишната вечер при тях. Продължихме към лековната вода - аязмото. Тази гледка, която се откри пред нас толкова ни изуми, че за миг спряхме… Столетни дървета бяха изкоренени и нападали през единствения път! Гледката беше потресаваща най-вече за мен, тъй като предишните дни се бях възхищавала на тяхната величественост и затова колко сме малки ние пред Божието Сътворение. Господ ни подкани да вървим, да не спираме и да не се обръщаме назад. И всички да вървят близо до мен. Чу се едно бучене и отново започнаха да падат дървета пред нас и зад нас. Докосваха ни клони, но нито един не ни издраска. Само грохотът беше злокобен и страшен.
Така - до аязмото. А в близост до него нямаше паднали дървета. Измихме се, запалихме свещичи и аз казах, че повече няма да продължим, а ще се върнем в манастира. На връщане беше тихо. Катерехме се по дебелите стволове на дърветата и така се прибрахме. Спуснахме се със счупената кола надолу. Пристигнахме безпрепятствено до село Долни Лозен и там намерихме един монтьор.

Друг случай.
Отново тръгнах с хора от другата страна на манастира. Този път бяхме с един джип и по-малко хора.
Отново се опитах да стигна до лечебната кал. А голяма красота по билото беше! Нямаше огромни дървета, но имаше нацъфтели билки и цветя колкото щеш. Не знаеш накъде очи да спреш. Шофьорът и той се прехласна и гледаше до момента, в който колата забоксува и … - ни напред, ни назад! Но най-страшното предстоеше. Започнахме да потъваме. Разбрахме, че сме поопаднали в тресавище. Когато вече доста се изплаших заради другите, дочух Божия Глас, който ми каза да сляза полека отзад и всички да стъпват по моите стъпки, без да бързат и да се отклоняват.
Така слязохме от джипа и преминахме на безопасното място. Джипът спря да затъва. Той и без това беше затънал вече до прозорците. Казах да ме чакат, а аз се върнах да търся помощ отнякъде.
Макар, че нямах и престава къде сме и има ли наблизо населено място.
Когато стигнах на високото видях, че към мен идва един чисто нов трактор. Чак свети. Опитах се да кажа, че търся помощ, но трактористът махна с ръка да се връщам и продължи към мястото. Аз се движех след него сякаш с криле. Та нали намерих спасение за джипа!
Този тракторист слезе и сам си закачи едно въже и толкова леко издърпа джипа… А интересното беше и това, че тракторът навлезе в тресавището, но той не затъна.
Прибрахме се дори не измихме джипа. Никой не коментираше случката в момента. След няколко дни само ме попитаха от къде изникна този трактори и защо тракториста не проговори. Благодаря Ти Господи, за кой ли път!

Искаше ми се да направя по-лек живота на тези жени в манастира. Мислех си, че ако имаха ток, ще им е по-добре. Никога не съм разполагала с пари в повече, но с един пациент взехме акумулатори от голям камион. Заредихме ги, купихме луминисцентни лампи и един малък телевизор. Пуснахме по една лампа в черквата и магерницата. И когато те светнаха и на мен ми беше много радостно, че нещо сме направили добро.
След нас са дошли от една телевизия и са снимали. Аз бях обяснила на Майка Доминика как да пусне телевизора, за да гледа новините и вечерта тя го пуснала, както съм й казала.
А след това ми разказаха какво изумление са преживели след като видели себе си в тази кутия.
Не е ли това Божие чудо?

Отново бях тръгнала с Божията повеля и с няколко коли (аз нямах собствена). Не знаех къде ще отидем предварително. Само слушах божиите напътствия. Стигнахме до някъде с колите, но вече нямаше път, по който да продължим.
- Не спирайте, тръгнете без коли на ляво, по стръмния път…
От скоро валялия дъжд се стичаха вади, а ние с неподходящите обувки бая се измокрихме. Така вървяхме наведени до едно време, като си избирахме що годе пътя.
В един момент, сякаш по команда, спряхме вдигнали глави и извикахме на глас от възхищение. Видяхме малък параклис, ограден от цъфнали дървета, поляна отрупана с билки и толкова много тишина, че и ние спряли замлъкнахме и само съзерцавахме. А той беше скромен и стар. Имаше един камък, който служеше за свещник. Запалихме свещички и поседяхме, всеки замислен и смаян. Дори с поглед не си говорехме.
Благодаря ти, Боже, за всичко, което си ми подарил като радост до днес.

С този параклис “Св. Константин и Елена” имам още доста случили се чудеса.
Веднъж, по време на работа ми доведоха една доста добре облечена жена. На фона на малката стаичка в която работех и натрупаните хора наоколо, тя ме погледна с високомерие и пренебрежение. Довърших с лечението на легналия пациент и застанах пред тази жена. Нямам спомени какво съм говорила, но накрая й казах да дойде утре преди обяд, за да я заведа на едно място, където Божията сила е навсякъде и че всеки нормален човек се е убедил, макар и да не е могъл да си обясни всичко. Заведох я при този параклис, като предварително и аз не знаех какво точно ще се случи. Но вярата ми беше толкова голяма, а не по-малка и обидата от нейното неверие. Знаех че ще усети и види сама.
Аз исках да й покажа, че когато дойда и се помоля тук за дъжд в сушавите дни, винаги се чува моята молба. Запалихме свещички и излязохме навън. Сушата тук не беше засегнала природата, макар да беше юли месец.
Беше красиво исякаш някаква тайнственост се носеше наоколо. Така под силното слънце и ясно небе, малко притъмня и започна да вали на големи едри парцали сняг. Неверницата така ес изплаши, че побягна изнадолното без да се обръща назад. Дори не ни изчака. А и не я настигнахме с колата.

Много интересни неща се случваха и всички те свръзани с този манастир и отиването ми при монахинята.
В навечерието на една коледна вечер, когато никой не би искал да бъде сам реших, че трябва да съм с Майка Доминика (децата ми бяха при техните приятели). Две седмици беше валял голям снаг. Пътищата до с. Лозен бяха трудно проходими. Голямата ми радост, че ще бъда близо до Храма и майка, ме караше да бързам с приготовленията, за да отида при нея. Нито за миг не се и замислях относно това, как ще стигна. Натоварена с раница на гърба и две тежки чанти с провизии, се отправих нагоре към планината. Много трудно се придвижвах. Снегът бе дълбок и преспи имаше тук-там, та и затъвах. Но само като си помислех, че майка може да няма и залък хляб, а да не говорим за нещо друго, ми даваше сили и аз бързах нагоре по стръмното. Бавно се изкачвах и се стъмни, но аз знаех пътя и вървях. Не се и сещах да ме е страх, че може и вълци да ме срещант и нападнат.
Когато съвсем притъмня и от започналия да вали сняг, малко се позамислих, но не се върнах. Оставаше още половината път нагоре. По едно време срещнах един мъж, целия отрупан със сняг, който слизаше надолу към селото. Малко се стреснах. Поздравих с “Добра среща” и се разминахме. Но отговор не получих и продължих. Обърнах се след малко, но от човека нямаше и следа. Както се появи, така и изчезна. След известно разстояние срещнах още двама мъже. По същия начин поздравих и не получих отговор. Отново след малко пак нямаше и следа от тях.
Когато зърнах пред мен манастирските порти, си отдъхнах. Почуках на портата и Майка Доминика веднага ми отвори. Явно е знаела, че отивам и сякаш е била до вратата.
Аз съм била цялата във висулки от скреж и като снежен човек побеляла от сняг. Майка ме прегърна и като непокорно момиченце ме настани до печката. Дрехите ми бяха тук-там замръзнали, но ми беше толкова леко и радостно, че станах, разбързах са да изваждам продуктите и всичко, което нося. Както и предполагах, никой не се беше качвал през тези седмици и милата майка бе запазила за тази вечер последните две шепи брашънце, две гъбки от буркани глава лук. Беше сготвила гъбена чорбичка и опекла два картофа на печката. Никога след това не съм яла по-вкусна чорбичка от тази!
Майко Доминика, аз знам, че това щеше да ти стигне за празничната вечер, но ми стана мъчно, че ние хората в цивилния живот, често забравяме, че като търсим вашата помощ и ние нещо трябва да дадем.
Вече седнали до запалената свещичка и бумкащата печка, аз погледнах подредената маса и заплаках от облекчение. Бяхме две жени - по млада и по-стара, застанали молитвено пред Храма Божий и щастливи, че се познават, че в тази вечер не са сами.
Усещах всеки път твоята обич, майко. Разбирах, че твоите молитви за мен и моя дом винаги са чути от Господ и Светиите.
Благодаря ти и дано животът ти горе да е изпълнен с щастие и доброта.
Не ме забравяй и мен, майко.
Когато започнах да й разказвам за внезапната среща, тя само се усмихна и с пръст ми даде знак да замълча и да не питам. Разбрах! В снежната вечер Аз бях сама в планината. Господ направи така, че да не мее страх и да не се плаша.

Имала съм и други такива моменти от тогава, свързани с Майка Доминика и с Храма Божий.
Веднъж, помолих съпруга ми Страхил (скоро след това ние се намерихме и събрахме) да отидем преди работа до Майка Доминика. Беше ми мъчно и имах нужда от нея. Не бях с сетила, че днес е Успение Богородично - голям празник, който почитах и уважавах. И като стигнаехме при Майка и влязохме в Храма, където тя се молеше паднала на колене пред олтара.
Сама, в огромния храм, осветена само от празнично запалените свещи и кандила, отдадена на молитва и в общение с Бога, тя изглеждаше толкова величествена и радостна във своя свят. Не ни усети сякаш, но ние застанахме като в унес от тайнството, което се случваше пред нашите очи.
Вратата се отвори и влезе ена жена на възраст, със забрадка и търсещи помощ очи. А Майка Доминика беше станала, но продължаваше да се моли и сякаш нямаше никой друг в храма. Протегнах ръката си над главата на тази жена, задържах я така и разбрах, че е прекарала инсулт преди години и е загбила говор и слух. Такова доверие и обич излъчваше към мен тя! В следващия момент аз се опомних, а и след като чух в ушите си камбанения звън. А тя милата ми каза с глас и разбрано:
- Сънувах Богородица и Тя ми каза днес да дойда и да те изчакам, че ти ще ми помогнеш. Че виж ме - не чувам и не говоря. А и кракът си влача. За къде съм такава, пък и сама.
Аз се притесних и от това, че съм си позволила в храма да лекувам. Нали свещениците не позволяват и отричат такива хора като мен.
Майка ме успокои, като паднах пред нея на колене и ме накара да стана и да благодаря на Господ, че ме е избрал измежду всички. Подаде ми един гоблен с лика на Майка Богородичка и ме проводи да си ходя, че стотици хора ме чакат за помощ.
Взех гоблена и се разплаках. Та нали на манастир се носи, а не се взима. Но майка прочела мислите ми и каза, че той е подарен лично на нея преди години. Тази нощ го е донесла от нейната стая да се освети от Господ и Майка Богородичка. По пътя на връщане плаках от радост и казах на Страхил, че навярно още чудеса ще се случат в този ден.
Когато стигнахме там, където работех, дворът вече беше пълен с много хора. Имаше дечица, в ръцете на майките си, а здравичките тичаха немирно нагоре, надолу. В стаята ме чакаха петима млади хора. Очите им не трепнаха когато влязох и по това разбрах, че са слепи. Дори не изчаках да отдъхна. Погалих ги един по един и започнах да ги лекувам.
Момче и момиче един до друг споделиха, че са брат и сестра и че от диабет са загубили зрение. Много вярващи били и днес в една черква, самия свещеник им е казал за мен. Затова са дошли с голяма вяра за помощ.
Чудото се случи и двамата провидяха. Плаках с тях, но трябваше да продължа с другите. Само целунах иконата-гоблен от Майка Доминика и отидох до следващия - едно момче с красиви сини очи…
- От раждане съм такъв, Нели! А как искам да видя и аз белия свят. Мама ми разказва, но моля те, помогни и на мен.
Едното око беше доста поразено в ковьоза, но другото…
Чудо! За миг и момчето провидя с него. Милото!!! Не издържа… Изплаши се от видяното и припадна. Свестих го със светена вода от манастира и го оставих в прегръдките на майка му.
Мълвата за чудесата се предаваше и навън. Всички са плакали безмълвно, за да не смутят Божието чудо. Четвъртият беше също младо момче, а болестта множествена склероза. Имаше двойно виждане. Почти не можеше да се оправя сам и търсеше помощ от мен. И при него чудото не закъсня. Фокусирах и двете очи и той така ме прегърна, че щеше да ме строши.
- Знаеш ли, Нели?… Бях сгоден преди година. Тя ме напусна, като се разболях. Много страдам все още…
- Остави я, мойто момче. Тя е доказала, че не е за тебе. Я виж как ви е събрала Майка Богородичка. Виждаш ли това ангелско лице пред тебе. Тя е за тебе, ако мен ме питаш…
Чак сега той се сети и я погледна. А то миличкото с изчервени бузки и сълзи стичащи се по лицето… Видяха се и аз видях онзи пламък на младостта да се появява в оживелите очи.
Благославям ви! Дано да се обикнете, деца!
Следващата бе жена. Около 35-40 годишна.Също диабет. Много лазери правени и две мътни и белезникави очи.
Боже, какво да й кажа? Как да я изпратя, след като беше свидете на четирите чудеса, станали пред нея?
Прегърнах я и тя ме разбра. Изправи се полека и заплака, склонила глава на моите гърди.
- На теб, миличка, ти остава най-ценното! Да виждаш с очите на любимия човек и двете прекрасни момченца. Те ще са твоите очи.
Момчето беше хванало за ръка момичето и се гледаха като ангели. И навярно благославяха и благодаряха за подарения им миг да са свидетели на Божието чудо.
- Следващия моля!
През този ден имаше още такива моменти. И сякаш всички, които бяха станали свидетели на този момент, си отиваха окрилени и щастливи. А някои, оздравяли само от мига.

Не мога да отмина и още един случай, който стократно ме е убедил за Божествената сила на този манастир както и за силата на тези, които живеят и са се отдали в служба на Бога. Подчертавам, че винаги вътрешното ми чувство ме е карало да взимам изведнъж решения и да отивам при майка Доминика....

КЛИКНЕТЕ ТУК ЗА ДА ПРОДЪЛЖИТЕ ЧЕТЕНЕТО!
Време за зареждане: 0.17 секунди
2,633,277 уникални посещения